Ако не мога да бъда майка

. . . за болката на жената с репродуктивни проблеми. . .

Преди няколко дни пуснах един доста дълъг стори телинг в инстаграм, за да разкажа за себе си (има го запазен в хайлайт, ако на някого му е интересно). В края дадох възможност да ме питате въпроси, каквото ви интересува. И един въпрос там беше:

“как се справяш с трудността на репродуктивните проблеми? аз се сринах и всеки ден се чувствам ужасно.”

Интересното е, че в първия ден на майската програма на Mindful Habits 21 попитах момичетата от общността да споделят с какви лимитиращи вярвания се борят. И не едно и две от тях, засегнаха темата за репродуктивните проблеми и това как ги кара да се чувстват. Споделиха се усещания за това колко тежи и своето и общественото очакване да “отметнем” и тази кутийка на родителството, по възможност до определена възраст. Колко тежи усещането, че си “незавършен”, “недостатъчен”, “не по нормата”.

Та реших, че може би е най-добре да събера отговора си в блог пост, защото едно стори със сигурност нямаше да ми стигне.

Първо нека започна от там, че изпращам прегръдка на всяка една от вас, която е минала, преминава или може би тепърва ще се сблъсква с тази трудна реалност на мечтата, която може би не ти е писано да сбъднеш. (дано не звучи отчайващо, но е напълно възможна реалност)

Повярвайте ми, знам какво изпитвате. Почти 10 години съм в тази ситуация.

Едно нещо което мнооооого ми помогна и си нося със себе си, беше от един подкаст, в който водещата говореше за това, че жените сме израстнали с разбирането, че основната ни мисия на този свят е да сме майки. Та когато това не се случи, губим усещането за идентичността си, за стойността си, за смисъла на живота си. И нещо което тя каза е – ТИ НЕ СИ САМО МАЙКА. Говори го и в контекста, че ако не работим върху това разбиране, много често когато пък станем майки, губим себе си, защото смятаме, че ние сме САМО това.

След този подкаст започнах да се питам коя съм аз и коя бих била, ако нямам дете. . . Труден въпрос за задаване, защото в него се крие горчивия привкус и първи нотки на осъзнаване, че това може би не ми е писано да ми се сбъдне.

И да, знам, че има и много невероятни истории на хора, които след десетки опити и десетки години сбъдват това малко голямо чудо, но все пак има и още толкова неразказани истории на хората, които не стигат до този щастлив край. И е време това да се нормализира, защото иначе всеки един от тях неспира да се усеща “недостатъчен”, “непълен”, “не по нормата”.

Моят път на осъзнаване и приемане на тази реалност си беше дълъг. Говорила съм и в YouTube и в постове за това. Но може би най-ключовото беше смелостта да споделя положението си, защото в крайна сметка хората около нас няма как да знаят защо сме наранени /или въобще че сме наранени / от думите им. (става дума за тези баби, лели, чичовци дето все правят подмятания за това дали кога ще имате бебе и че “вече ви е време”)

Отново, израстнали сме в общество, в България, където тактичността не е била ключова и на почит, та хората са свикнали да навлизат в личното ни пространство, но е наша отговорност да поставим тези граници.

Етапите, през които аз преминах в своята история са:

Пълно отричане на това, че може да има проблем. В този етап всеки месец като ми дойдеше цикъла бях срината и не разбирах защо не ни се случва, но упорито отказвах и да си помисля, че може да има проблем.

Етапът на приемане, че може би има проблем. В него посетихме различни клиники и направихме изследвания. Само да стигнем до това да ни кажат, че “няма проблем” или по-точно – вероятно има проблем, но е такъв, какъвто днешната медицина не може да диагностицира. (unidentified infertility)

Етапът на “какво ако никога не стана майка”. В този етап събрах смелост открито да споделя на Митко страха си, че може би не ни е писано да сме родители. Ужасена какво може да означава това за връзката ни при положение, че и двамата го искаме толкова много. И това беше повратният момент за мен, защото на въпроса “какво ще правим, ако не можем да имаме бебе”, Митко отговори “ще си бъдем двамата и ще се обичаме”.

От там минах през етапа на “проучване на възможностите” – инсеминации, инвитро, осиновяване. Това ми даде усещането на контрол, че все пак има опция, ако решим. Осиновяването за нас за момента не е опция, а за инсеминация и инвитро все още не сме се решили. Тази година трябва да премина още едни изследвания и след това ще вземем решение дали въобще ще правим тези процедури.

Тук искам да отворя една скоба и за всички жени, които искат да бъдат майки и го споделят, имат затруднения в този процес и все пак ОТКАЗВАТ да предприемат ин витро, инсеминация или осиновяване. That’s okay too.

Много хора ще се опитат да ви вменят вина. Да ви обяснят, че може би не го искате толкова силно и дълбоко, ако не сте “готови да жертвате всичко и да изпробвате всичко”. Но тези процедури не са за всеки. Не всеки ще има психическата, емоционалната и финансова стабилност, за да ги премине. Защото самите процедури не ти гарантират, че ще станеш майка. Те ти дават просто шанс това да се случи.

Аз дълги години не бях готова нито емоционално, нито психически да ги премина. Защото знаех, че ако опитът е неуспешен, ще се срина, но този път много по-дълбоко до степен, в която не знам дали ще има кой да ме събере и направи цяла. И ако някоя от вас се усеща по този начин, моля ви, слушайте интуицията си и не позволявайте някой да ви вмени вина затова, че не жертвате живота си, за да сбъднете най-съкровената си мечта. Никой няма да ви издигне паметник само защото сте се подложили на нещо, за което не сте били готови. И ако по някаква причина процедурата е неуспешна, никой от тези хора няма да е до вас да събира счупените парчета. Затова вземете решението си вие и човекът до вас, който ще е там за разрухата, а не само за победата.

И стигаме до последният етап: приемането, че може би никога няма да бъда майка. Етап, за който когато говоря, хората се чувстват неудобно, защото “ама как така, то ще стане, не го мисли, ще видиш…” Обаче, това да си в мир с мисълта, че може да не ти се случи, не означава, че си се отказал да го случиш. Означава просто, че вече щастието ти не зависи от това дали ще го сбъднеш. Означава, че осъзнаваш, че ТИ си тук на този свят с много повече смисъл и мисията в живота ти не е само да бъдеш майка. Това, че си приел възможността да не ти се случи, не означава също и че не ти е позволено да ти е тъжно. Да си поплакваш.

Как се справих. . . не знам. . . няма точна формула, има много години, много работа върху себе си, много опознаване на собствените ми емоции.

Научих се да плача. Научих се да споделям. Научих се да искам помощ. Научих се да живея и да не оставям животът си на пауза. Научих се, че искам да съм щастлив човек, който си позволява и да му е тъжно.

Започнах да правя неща, които ми доставят удоволствие. Започнах да търся повече близост и качествено време с близките и приятелите си, за да не оставам в спиралата на тъмните си мисли.

Рових на дълбоко, за да видя от какво всъщност ме е страх – това, че няма да съм майка или това че няма да пасна на образа на “успешната жена”, който има общество? Страх ме беше, че няма да мога да изживея емоциите, които мама е имала с нас, докато растем, или ме беше страх, че ще изгубя половинката си, защото не мога да го даря с детенце? Страх ме беше, че няма да оставя следа след себе си или че хората ще ме гледат със съжаление?

Оставям ви тук линк към главата “Ако не мога да бъда майка” от книгата ми “да се счупиш на парчета, за да се (пре)създадеш отново”. В нея има още малко от историята ми, някои въпроси, които да си зададем и надявам се една перспектива за това, че животът не свършва само защото не можем да сбъднем нещо.

Нека ни е тъжно, нека си поплачем, нека си дадем време да го преработим и приемем. Това си е като жива скръб. Губиш част от себе си. Но пък можеш да създадеш място за толкова много други неща. Ние след всички тези години започнахме да обръщаме отново поглед повече един към друг, да отделяме време да правим себе си щастливи. А ако ни е писано един ден ще имаме и детенце, на което да се радваме и да разказваме наученото от живота. Ако не, ще бъдем досадните леля и чичо на племенниците си.

Тук ще ви оставя и линкове за епизод 1 и епизод 2 от подкаста, който бяхме заснели със сестра ми по темата за пътя на репродуктивното здраве. Те минаха по него успешно и днес се радват на две близначки, на които аз имам честта да бъда леля. Може би нейната история ще ви помогне в друга перспектива.

Мило момиче, което ми изпрати този въпрос, прегръщам те, изпращам ти сила и искрено ти пожелавам един ден чудото да ти се сбъдне. Но до тогава, поплачи си, разкажи си мъката, сподели я, потърси професионална помощ, ако е необходимо, и намери сили да направиш крачки към себе си. Завърни се към това, което си извън ролята на майката. Намери щастието си, създай го, докато продължаваш да се бориш за последното парченце от пъзела си. <3

P.S.: Ако някой иска да прочете цялата ми книга, в момента е налична в електронен вариант тук, и в аудио формат тук.

А тук можете да гледате видеото за Живот на Пауза (такъв живях няколко години, когато единственият ми фокус беше “ще стана ли майка”)